Каза, че искаш да бъдем щастливи заедно.
Каза, че ме обичаш.
Каза, че не искаш да ме загубиш отново.
По-кажи го.
Каза, че ме обичаш.
Каза, че не искаш да ме загубиш отново.
По-кажи го.
Apr 3, 2008
Mar 5, 2008
За тези, които се интересуват
От някоко седмици отново сме заедно, колкото и да не мога да повярвам.
Feb 21, 2008
Feb 20, 2008
Думи, думи, думи
При ядрена реакция ядрото на един атом се разпада, от него се отделят неутрони и, ако наоколо има още атоми от същия елемент, те продължават процеса. Крайният резултат е един - отделя се огромно количество енергия. Разликата е дали това става неконтролирано и наведнъж (тук честа асоциация е гъбовидния облак), или контролирано и под форма, която може да се използва за по-градивни цели.
В мен протича нещо мнго подобно, с тази разлика, че вместо с радиоактивни елементи съм пълен с думи. Думи, които не спират да извират в мен. Думи, които се размножават неконтролируемо бързо. Думи, които текат в кръвта ми. Думи, които заемат съзнанието ми. Думи, които изпълат душата ми до пръсване. Всяка мисъл, всяко действие, всяка глътка въздух ражда още и още. Усещам ги как жужат в мен като полудял рояк пчели, как търсят пътя си навън като подплашени прилепи, как се свързват една с друга във фрази, изречения, текстове.
Пълен съм с тях. Следват ме навсякъде и искат своето - всяка иска да излезе навън, да се откъсне от мен, да стане част от света. Кратки, дълги, прости, сложни, нежни и обидни, до една се опитват да направят от мен своя последна пречка преди свободата. И не разбират, че не всички от тях са нужни, не всички от тях заслужават да излязат, че само някои от тях са узрели за това. Мощни, нагли, нетърпеливи горят с ярки цветове в ума ми, ускоряват пулса ми, напират да бъдат изречени.
Забравил съм кога се започна. Не знам кога ще се свърши. Знам единствено, че засега контролирам процеса и се опитвам да не мисля за облаци с формата на гъба.
В мен протича нещо мнго подобно, с тази разлика, че вместо с радиоактивни елементи съм пълен с думи. Думи, които не спират да извират в мен. Думи, които се размножават неконтролируемо бързо. Думи, които текат в кръвта ми. Думи, които заемат съзнанието ми. Думи, които изпълат душата ми до пръсване. Всяка мисъл, всяко действие, всяка глътка въздух ражда още и още. Усещам ги как жужат в мен като полудял рояк пчели, как търсят пътя си навън като подплашени прилепи, как се свързват една с друга във фрази, изречения, текстове.
Пълен съм с тях. Следват ме навсякъде и искат своето - всяка иска да излезе навън, да се откъсне от мен, да стане част от света. Кратки, дълги, прости, сложни, нежни и обидни, до една се опитват да направят от мен своя последна пречка преди свободата. И не разбират, че не всички от тях са нужни, не всички от тях заслужават да излязат, че само някои от тях са узрели за това. Мощни, нагли, нетърпеливи горят с ярки цветове в ума ми, ускоряват пулса ми, напират да бъдат изречени.
Забравил съм кога се започна. Не знам кога ще се свърши. Знам единствено, че засега контролирам процеса и се опитвам да не мисля за облаци с формата на гъба.
Никой не е уникален
Понякога след постове като последния си мисля, че това което изпитвам и за което пиша е малко стряскащо, плашещо и далечно за повечето хора. Въпреки че, съм убеден, че това да си излея всичко някъде е най-правилния начин да постъпя в ситуация като моята на моменти имам нужда да намеря потвърждение. Да се уверя, че не тъна в някаква самоналожена заблуда, която да ме въвлече в омагьосан кръг на страдание, болка и словоизлияния. Досега най-полезно ми е било това да срещна или да прочета за някой, който е изпитвал или преживявал нещо подобно. Независимо от факта, че хората са различни и никой извод не може да е приложим напълно в друга ситуация с други хора, с необходимото приближение това си остава най-доброто средство да проверя дали не съм се откъснал прекалено от реалността.
Затова днес, когато намерих време да погледна блоговете, които следя, се зарадвах на този пост. Дори и сам по себе си смятам, че ще е интересен за тези, които четете блога ми. Правя уговорката, че има един очевиден недостатък - писан е от американци за (основно) американци. Познах по това, че представените виждания са представени твърде опростено, понятията имат гръмки имена, които да "продадат" и е насочено към хора, които консумират бързо и смятат, че навлизането в дълбочина е излишно. Въпреки всичко това, ако се абстрахирате от стила на поднасяне и погледнете основната идея, че страданието в живота ни е неизбежно и че има начини, които да ни помогнат да го преодолеем и да бъдем пак щастливи, ще забележите някои прилики с написаното в този блог. Едната е вече споменатия цикъл на страдание и избавление, "смърт" и "прераждане". Другата е необходимостта понякога да нагазиш до шия в лайната (там наричано "Ring of Fire"), за да стигнеш до момента, когато си щастлив ("когато докосваш звездите", в термините на авторката). И не напоследно място - процесът е болезнен, мъчителен, но колкото и да те е страх, трябва да го направиш.
Не знам какво мислите, но аз се радвам, дори само заради това, че малко изненадващо и неочаквано някъде намерих естественото продължение на предишния си пост. И мъничко душевно спокойствие.
П.П. А тези дни трябва да ида до психодиспансера да ми напишат в медицинското, че не се водя на отчет при тях. Сериозно.
Затова днес, когато намерих време да погледна блоговете, които следя, се зарадвах на този пост. Дори и сам по себе си смятам, че ще е интересен за тези, които четете блога ми. Правя уговорката, че има един очевиден недостатък - писан е от американци за (основно) американци. Познах по това, че представените виждания са представени твърде опростено, понятията имат гръмки имена, които да "продадат" и е насочено към хора, които консумират бързо и смятат, че навлизането в дълбочина е излишно. Въпреки всичко това, ако се абстрахирате от стила на поднасяне и погледнете основната идея, че страданието в живота ни е неизбежно и че има начини, които да ни помогнат да го преодолеем и да бъдем пак щастливи, ще забележите някои прилики с написаното в този блог. Едната е вече споменатия цикъл на страдание и избавление, "смърт" и "прераждане". Другата е необходимостта понякога да нагазиш до шия в лайната (там наричано "Ring of Fire"), за да стигнеш до момента, когато си щастлив ("когато докосваш звездите", в термините на авторката). И не напоследно място - процесът е болезнен, мъчителен, но колкото и да те е страх, трябва да го направиш.
"Ако си уплашен до смърт, значи си на прав път"
Не знам какво мислите, но аз се радвам, дори само заради това, че малко изненадващо и неочаквано някъде намерих естественото продължение на предишния си пост. И мъничко душевно спокойствие.
П.П. А тези дни трябва да ида до психодиспансера да ми напишат в медицинското, че не се водя на отчет при тях. Сериозно.
Feb 18, 2008
Симтоми
Една от причините да започна този блог и все още да го пиша е, че искам по-добре да разбера какво се случва в мен. Знам, че връзката ни продължила две години и половина, това, че ежедневно влагах вярата си, енергията и надеждите си в нея, всички успешни или неуспешни опити, които правих ме променяха. Дотолкова, че въпреки, всичко на което се радвам в живота си, все още не харесвам себе си такъв какъвто съм в момента.
Ясно е, че си бях "дефектен" и в началото. Ясно е, че някои дефекти са изчезнали, появили са се нови, а някои просто са отстъпили място на други. Ясно е, също така, че мога да бъда толкова съвършен, колкото може да бъде едно човешко същество - само отчасти.
В момента съм далеч не само от съвършенството, но и от това да се приема напълно. Надявах се за две месеца и половина промяната да е по-голяма, но въпреки, че я има, все още има да измина дълъг път. На всяка цена.
Отвътре се чувствам се опустошен. Слуват ми се неща, които са неочаквани, приятни, красиви. Усещам, как им се радвам за кратко, но не изпитвам радост. Забравил съм какво е трайно усещане за щастие. Все още ме е страх да се надявам, че хубвите неща ще продължат малко повече от минута, час или ден. Надеждата и вярата, която ме крепяха са в отпуска и се мяркат само от време на време. Понякога на тяхно място се появяват съмнения и страх, но най-често водеща е сивкавата безчувственост. Има и малко тлеещ гняв, напомнящ ми за демона, който се опитва да изплува от дълбините и да реши проблемите ми като обсеби мислите ми. Има я и кръвта, стичаща се от раните, които сам отворих.
Дълго време отричах болката си, подтисках гнева, не виждах раните. Сега, когато имах време да остана насаме със себе си и да погледна на какво всъщност съм заприличал вътрешно, се изненадах, че при всичко това, все още съм нормален и способен да се грижа за живота си. Като с магия, паяжините, покрили душата ми са това, което все още я държи. Не знам докога, обаче. Все още се усещам избухлив, гневен и същевременно безчувствен. Все още дребни и незначителни неща ме засягат повече, отколкото би трябвало и все още твърде много спомени са болезнени. Не се усещам слаб, но се чувствам уморен и много уязвим.
Решението? Бих могъл да отричам сериозността на проблема, да се правя, че продължавам напред, а в същото врмее да се влача по корем, докъдето ми стигнат силите. Мога да се затворя напълно, да стана циничен и студен и да си вярвам, че причинявам болка само на другите, а аз самия съм неуязвим в черупката си. Мога да направя много неща, които привидно да изглеждат като решение. Опитвал съм неедно през живота си и съм виждал хора около мен да ми показват до какво водят други. Не виждам друг вариант, освен да стигна докрай. Да се боря с демона и недостатъците си ежедневно. Да подхранвам вярата си с мисълта за бъдеще, където ще съм отново цял и здрав. Да отворя раните си и да оставя болката да изтече.
А междувременно ще се радвам на хубавите неща в живота си доколкото мога. Преклалено хубави са, за да си позволя да ги загубя.
Ясно е, че си бях "дефектен" и в началото. Ясно е, че някои дефекти са изчезнали, появили са се нови, а някои просто са отстъпили място на други. Ясно е, също така, че мога да бъда толкова съвършен, колкото може да бъде едно човешко същество - само отчасти.
В момента съм далеч не само от съвършенството, но и от това да се приема напълно. Надявах се за две месеца и половина промяната да е по-голяма, но въпреки, че я има, все още има да измина дълъг път. На всяка цена.
Отвътре се чувствам се опустошен. Слуват ми се неща, които са неочаквани, приятни, красиви. Усещам, как им се радвам за кратко, но не изпитвам радост. Забравил съм какво е трайно усещане за щастие. Все още ме е страх да се надявам, че хубвите неща ще продължат малко повече от минута, час или ден. Надеждата и вярата, която ме крепяха са в отпуска и се мяркат само от време на време. Понякога на тяхно място се появяват съмнения и страх, но най-често водеща е сивкавата безчувственост. Има и малко тлеещ гняв, напомнящ ми за демона, който се опитва да изплува от дълбините и да реши проблемите ми като обсеби мислите ми. Има я и кръвта, стичаща се от раните, които сам отворих.
Дълго време отричах болката си, подтисках гнева, не виждах раните. Сега, когато имах време да остана насаме със себе си и да погледна на какво всъщност съм заприличал вътрешно, се изненадах, че при всичко това, все още съм нормален и способен да се грижа за живота си. Като с магия, паяжините, покрили душата ми са това, което все още я държи. Не знам докога, обаче. Все още се усещам избухлив, гневен и същевременно безчувствен. Все още дребни и незначителни неща ме засягат повече, отколкото би трябвало и все още твърде много спомени са болезнени. Не се усещам слаб, но се чувствам уморен и много уязвим.
Решението? Бих могъл да отричам сериозността на проблема, да се правя, че продължавам напред, а в същото врмее да се влача по корем, докъдето ми стигнат силите. Мога да се затворя напълно, да стана циничен и студен и да си вярвам, че причинявам болка само на другите, а аз самия съм неуязвим в черупката си. Мога да направя много неща, които привидно да изглеждат като решение. Опитвал съм неедно през живота си и съм виждал хора около мен да ми показват до какво водят други. Не виждам друг вариант, освен да стигна докрай. Да се боря с демона и недостатъците си ежедневно. Да подхранвам вярата си с мисълта за бъдеще, където ще съм отново цял и здрав. Да отворя раните си и да оставя болката да изтече.
А междувременно ще се радвам на хубавите неща в живота си доколкото мога. Преклалено хубави са, за да си позволя да ги загубя.
Feb 17, 2008
Feb 9, 2008
Където думите не могат
Писането и наблюдението винаги са били двата най-добри начина за мен да възприемам, разбирам и изразявам себе си и света. Само че не винаги са достатъчни. В такива моменти започвам да търся други форми и средства да го направя. Обикновено познавам момента по това, че в мен се поражда напрежение, което не мога да разсея. Често е свързано с неясни образи и представи, които ме насочват къде и какво да търся.
В последно време такава представа е картината на тъмно черен роял в празна, затъмнена стая. Виждам само рояла от различни ъгли, виждам клавишите, по които нечии пръсти свирят музиката, която се опитва да излезе от мен. За съжаление нито съм особено музикален, нито мога да свиря, за да имам собствена музика, както имам собствени текстове. Понякога съжалявам за това. Иска ми се да можех да изсвиря това, което не мога да опиша. Изпод пръстите ми да излизат звучи, вместо думи. Да стиган до душата на тези, които обръщат внимание на историите ми, без първо да минавам през ума им.
Но не мога. Затова правя следващото най-близко нещо - търся такава музика, която да отговаря на това, което усещам в себе си. Тук е момента да кажа, че едно от първите неща, котио съм слушал много и за дълъг период от време беше класическа музика и по-конкретно една касета с части от произведения на Рихард Вагнер. За съжаление в момента той е най-известен с "Ездата на валкириите" от цикъла "Пръстенът на нибелунгите" (в основата на което лежат същите влияния, които са повод Толкин да напише "Властелинът на пръстените"). Само че Вагнер е доста повече от 5 минути музика, която масово се свързва с Волен Сидеров, Хитлер и "Апокалипсис сега". За мен много по въздействаща е способнотта му да пресъздаде морска бура например, в увертюрата на "Летящия холандец". Със сигурност музиката му е мощна и въздействаща, дори на моменти малко стряскаща. Не съм специалист по история на музиката, за да кажа дали с право твърдят за него, че има голям принос към развитието на операта, както и че е оставил отпечатък в сферата на композирането. Знам обаче, че е имал наистина бурен и интересен живот - женен е поне два пъти, втория път, за дъщерята на друг известен музикант на епохата, Ференц Лист. Бил е и революционер, повлиял е на Ницше (не знам дали това говори добре за него или не), бил е възхваляван и мразен. Със сигурност достатъчно основания, за да прочета биографията му някой ден. Засега обаче съм чел само либрета на негови опери и макар интересни като истории, не може да не ми направи впечатление, че в голяма част от случаите всички или умират или се разделят без никога да се срещнат отново. Още по-забавното е, че причисляват към школата на романтиците. Това може би казва нещо по върпоса за възгледите на немците за романтиката.
Шегата настрана, но когато се случваше всичко това бях 10-12 годишен. Несъмнено все още изпитвам влиянието на този период по различни начини. Тогава осънах, че в понякога в живота не всичко е честно, че идеалната любов не винаги се случва, че изкуплението и прошката понякога идват късно. Разбрах също колко въздействаща може да е класическата музика. Не е толкова смилаема, толкова лесна за употреба, колкото повечето други неща, които слушам, но понякога, както в последно време имам нужда и от това. Което за пореден път доказва, че простите и лесно решения не винаги работят. Имах нужда от музика без думи.
В такова едно объркано настроение, имащ все пак бегла представа какво търся и разполагащ с малко време се разрових. Търсех нещо, което максимално се донближава до моето видение за рояла. Оказа се, че не е толкова лесно да се намери. Повечето записи или бяха с лошо качество или зле изпълнени, да не говорим, че за изобилие не може и дума да става. Все пак след около час вече бях попаднал на селда - намерих страхотно изпълнение на едната част на "Лунната соната" на Бетовен. После и увертюрата на "Танхойзер" от Вагнер и то дирижирана от Караян. Ако си спомняте едно лято в София, когато пред Народния прожектираха симфониите не Бетовен, сигурно сте забелязали и диригента, който от време на време попадаше в кадър. Това е Караян. Не разбирам нищо от дирижиране, но според специалисти е един от най-великите диригенти на всички времена. Накратко намерих наистина ценни за мен неща. Естествено си ги букмаркнах (страхотна дума, направо е като симфония) и реших, че ми трябва нещо в mp3 формат. Открих и от вчера в мен е малко по-спокойно.
За тези, които биха искали да видят и чуят за какво отделих толкова много думи, ето и споменатото изпълнение на "Лунната соната" (трите части са около 15 минути). Забележете колко различно е усещането във всяка част. А движението на пръстите на пианиста? Магическо!
В последно време такава представа е картината на тъмно черен роял в празна, затъмнена стая. Виждам само рояла от различни ъгли, виждам клавишите, по които нечии пръсти свирят музиката, която се опитва да излезе от мен. За съжаление нито съм особено музикален, нито мога да свиря, за да имам собствена музика, както имам собствени текстове. Понякога съжалявам за това. Иска ми се да можех да изсвиря това, което не мога да опиша. Изпод пръстите ми да излизат звучи, вместо думи. Да стиган до душата на тези, които обръщат внимание на историите ми, без първо да минавам през ума им.
Но не мога. Затова правя следващото най-близко нещо - търся такава музика, която да отговаря на това, което усещам в себе си. Тук е момента да кажа, че едно от първите неща, котио съм слушал много и за дълъг период от време беше класическа музика и по-конкретно една касета с части от произведения на Рихард Вагнер. За съжаление в момента той е най-известен с "Ездата на валкириите" от цикъла "Пръстенът на нибелунгите" (в основата на което лежат същите влияния, които са повод Толкин да напише "Властелинът на пръстените"). Само че Вагнер е доста повече от 5 минути музика, която масово се свързва с Волен Сидеров, Хитлер и "Апокалипсис сега". За мен много по въздействаща е способнотта му да пресъздаде морска бура например, в увертюрата на "Летящия холандец". Със сигурност музиката му е мощна и въздействаща, дори на моменти малко стряскаща. Не съм специалист по история на музиката, за да кажа дали с право твърдят за него, че има голям принос към развитието на операта, както и че е оставил отпечатък в сферата на композирането. Знам обаче, че е имал наистина бурен и интересен живот - женен е поне два пъти, втория път, за дъщерята на друг известен музикант на епохата, Ференц Лист. Бил е и революционер, повлиял е на Ницше (не знам дали това говори добре за него или не), бил е възхваляван и мразен. Със сигурност достатъчно основания, за да прочета биографията му някой ден. Засега обаче съм чел само либрета на негови опери и макар интересни като истории, не може да не ми направи впечатление, че в голяма част от случаите всички или умират или се разделят без никога да се срещнат отново. Още по-забавното е, че причисляват към школата на романтиците. Това може би казва нещо по върпоса за възгледите на немците за романтиката.
Шегата настрана, но когато се случваше всичко това бях 10-12 годишен. Несъмнено все още изпитвам влиянието на този период по различни начини. Тогава осънах, че в понякога в живота не всичко е честно, че идеалната любов не винаги се случва, че изкуплението и прошката понякога идват късно. Разбрах също колко въздействаща може да е класическата музика. Не е толкова смилаема, толкова лесна за употреба, колкото повечето други неща, които слушам, но понякога, както в последно време имам нужда и от това. Което за пореден път доказва, че простите и лесно решения не винаги работят. Имах нужда от музика без думи.
В такова едно объркано настроение, имащ все пак бегла представа какво търся и разполагащ с малко време се разрових. Търсех нещо, което максимално се донближава до моето видение за рояла. Оказа се, че не е толкова лесно да се намери. Повечето записи или бяха с лошо качество или зле изпълнени, да не говорим, че за изобилие не може и дума да става. Все пак след около час вече бях попаднал на селда - намерих страхотно изпълнение на едната част на "Лунната соната" на Бетовен. После и увертюрата на "Танхойзер" от Вагнер и то дирижирана от Караян. Ако си спомняте едно лято в София, когато пред Народния прожектираха симфониите не Бетовен, сигурно сте забелязали и диригента, който от време на време попадаше в кадър. Това е Караян. Не разбирам нищо от дирижиране, но според специалисти е един от най-великите диригенти на всички времена. Накратко намерих наистина ценни за мен неща. Естествено си ги букмаркнах (страхотна дума, направо е като симфония) и реших, че ми трябва нещо в mp3 формат. Открих и от вчера в мен е малко по-спокойно.
За тези, които биха искали да видят и чуят за какво отделих толкова много думи, ето и споменатото изпълнение на "Лунната соната" (трите части са около 15 минути). Забележете колко различно е усещането във всяка част. А движението на пръстите на пианиста? Магическо!
Feb 7, 2008
As promised
Some time ago I said that I will post in English every week or two. I decided that the best day to start doing it is today. The reason is quite simple - today is the birthday of the person who said she would like to read my blog but due to the language barrier she cannot. This is curious, given the fact, she studied Japanese, a language I consider much more difficult than Bulgarian. But there is limit to everybody's abilities, I guess.
Anyway, this post is for you, and for anybody else who has been wondering if a blog can be solely dedicated to the aftermath of a relationship that lasted less than three years. Even though I am not going to give a final answer to this, I will try to provide an interesting journey into this part of my life, the thoughts that keep me awake at night, the images that haunt my mind.
Looking for a starting point I decided it will be better to write a whole new entry. So far I have been able to partly tell bits and pieces of my story, but this will not work for posts that are weeks apart. I think a better approach will be to start with new content and leave the translation of my older writings for later. So here is the post.
Once upon a time there was a girl. There was a boy too, because if there was not one the story would have been about something totally different.
They met. The boy had never seen someone so beautiful, so nice, so charming, so gentle. The boy had never imagined that a smile can feel like sun shining in one's soul. The boy had never heard a laughter so nice. The boy had never thought that looking into someone's eyes will let him see the soul of the most magnificent person in his life. And this person was real.
They were together for two years and a half. The boy realized that love can be a more deep, consuming and wonderful experience than what he ever thought it is. He was happy. Truly, genuinely, deeply happy. Despite the problems, the obstacles, the mistakes they both made. With each day the boy discovered loving somebody is what gives real meaning to his life. It was a calling, a path, a challenge.
It was his sentence too. The love he had in him, the love that grew and grew everyday, never let him choose anything else than loving more. And he did. And he never regretted it. He knew he was with the only person he wanted. He knew no person is perfect and that it is normal to make mistakes, forgive them, learn from them and try to avoid them in the future.
Sometimes it was not easy. Sometimes it was awfully and painfully hard. But every time it was all worth it. Despite all the times they broke up, he was able to pull himself together and find the faith and strenght in himself to win her back. To show her they could be happy together, despite her fears, despite what others told her, despite the problems they can face in the future.
Little by little the boy started to feel tired, though. Having faith for both of them, loving for both of them, was gradually taking his strenght. But he still felt she loved him too. Her love was dimmed by insecurity and fears but he could tell it was there. And he did not lost hope.
It did not help. Six months ago they broke up one last time. Nobody knows why. All he knows is that she still loves him but for some reason is trying to deny what she is feeling. He saw through her attempts to disguise her true feelings but could not do anything about it. He loved her too much to fight her for their relationship. The only thing he ever wanted was for her to be happy. With or without him.
And he lied. He lied to the whole world that it is all over. He lied that he has stopped trying. He lied that he has stopped hoping. He lied that he does not love her any more. But he could not lie to himself. And he created a home for this impossible love to live on. When two and a half years ago he told her that he will love her until his heart bursts it was more than a statement. Unwillingly, the boy has said words that had more truth in them than he could have ever imagined. Even now when I am writing this I feel the love that fills me. I feel my heart repeating her name.
Is it worth it? I do not know.
Is there still hope? Maybe.
Is the "happy together" ending possible? I cannot tell.
All I am sure of if that we met twice in less than a week. There were the fears in both of us. There was the past casting its shadow upon us. But there was some hope too. And a feeling of being in the only place you ever wanted to be. And most importantly, there was the girl I am still love. I know it does not mean her love is strong enough or that it will ever be. It does not mean we will be together again, either. All it means is with a lot of effort, patience, love and luck it is possible. This is more than enough for me.
Anyway, this post is for you, and for anybody else who has been wondering if a blog can be solely dedicated to the aftermath of a relationship that lasted less than three years. Even though I am not going to give a final answer to this, I will try to provide an interesting journey into this part of my life, the thoughts that keep me awake at night, the images that haunt my mind.
Looking for a starting point I decided it will be better to write a whole new entry. So far I have been able to partly tell bits and pieces of my story, but this will not work for posts that are weeks apart. I think a better approach will be to start with new content and leave the translation of my older writings for later. So here is the post.
Once upon a time there was a girl. There was a boy too, because if there was not one the story would have been about something totally different.
They met. The boy had never seen someone so beautiful, so nice, so charming, so gentle. The boy had never imagined that a smile can feel like sun shining in one's soul. The boy had never heard a laughter so nice. The boy had never thought that looking into someone's eyes will let him see the soul of the most magnificent person in his life. And this person was real.
They were together for two years and a half. The boy realized that love can be a more deep, consuming and wonderful experience than what he ever thought it is. He was happy. Truly, genuinely, deeply happy. Despite the problems, the obstacles, the mistakes they both made. With each day the boy discovered loving somebody is what gives real meaning to his life. It was a calling, a path, a challenge.
It was his sentence too. The love he had in him, the love that grew and grew everyday, never let him choose anything else than loving more. And he did. And he never regretted it. He knew he was with the only person he wanted. He knew no person is perfect and that it is normal to make mistakes, forgive them, learn from them and try to avoid them in the future.
Sometimes it was not easy. Sometimes it was awfully and painfully hard. But every time it was all worth it. Despite all the times they broke up, he was able to pull himself together and find the faith and strenght in himself to win her back. To show her they could be happy together, despite her fears, despite what others told her, despite the problems they can face in the future.
Little by little the boy started to feel tired, though. Having faith for both of them, loving for both of them, was gradually taking his strenght. But he still felt she loved him too. Her love was dimmed by insecurity and fears but he could tell it was there. And he did not lost hope.
It did not help. Six months ago they broke up one last time. Nobody knows why. All he knows is that she still loves him but for some reason is trying to deny what she is feeling. He saw through her attempts to disguise her true feelings but could not do anything about it. He loved her too much to fight her for their relationship. The only thing he ever wanted was for her to be happy. With or without him.
And he lied. He lied to the whole world that it is all over. He lied that he has stopped trying. He lied that he has stopped hoping. He lied that he does not love her any more. But he could not lie to himself. And he created a home for this impossible love to live on. When two and a half years ago he told her that he will love her until his heart bursts it was more than a statement. Unwillingly, the boy has said words that had more truth in them than he could have ever imagined. Even now when I am writing this I feel the love that fills me. I feel my heart repeating her name.
Is it worth it? I do not know.
Is there still hope? Maybe.
Is the "happy together" ending possible? I cannot tell.
All I am sure of if that we met twice in less than a week. There were the fears in both of us. There was the past casting its shadow upon us. But there was some hope too. And a feeling of being in the only place you ever wanted to be. And most importantly, there was the girl I am still love. I know it does not mean her love is strong enough or that it will ever be. It does not mean we will be together again, either. All it means is with a lot of effort, patience, love and luck it is possible. This is more than enough for me.
Въпрос на вкус
Едно от нещата, за които с Нея така и не се разбрахме е това дали комбинбацията от лилаво и зелено е хубава или кошмарна. Предвид цветовата схема на блога ми едва ли е загадка коя беше моята позиция. Не знам какво бъдеше в Нея такава непоносимост точно към съчетваването на тези два цвята, защото аз определено много ги харесвам, дотолкова, че пиратът ми в една онлайн игра се разхожда в такива дрехи. Дори смея да твърдя, че наложи модата им в ограничен кръг - малко по малко и друг играчи започнаха да си обличат пиратите така. Малък повод за гордост!
Още повече се зарадвах, когато установих, че шефката ми носи лилав шал и зелени ръкавици, а днес една колежка ги беше включила в облеклото си. За капак в киното разпоредителката си беше избрала дрехи в същите два мои любими цвята.
Поуката? Ами май няма. Просто реших да споделя нещо по-малко интроспективно, и екзистенциално. Ако някой все пак иска да си изплаче мъката как вскуса му за цветове или нещо друго е недооценен да заповяда. Приемат се и тълкувания кой цвят какво означава, нищо че заради фейсбук се начетох на проникновени интерпретации, вадещи колосални изводи от тестове като "Какъв сладолед сте?", "Каква форма има сърцето ви?", "Коя героиня от "Секса и Града" сте?". Може да питате и правилно ли сте разбрали, че съм бил на кино с Нея. Да. Но все още няма да пиша за това.
Още повече се зарадвах, когато установих, че шефката ми носи лилав шал и зелени ръкавици, а днес една колежка ги беше включила в облеклото си. За капак в киното разпоредителката си беше избрала дрехи в същите два мои любими цвята.
Поуката? Ами май няма. Просто реших да споделя нещо по-малко интроспективно, и екзистенциално. Ако някой все пак иска да си изплаче мъката как вскуса му за цветове или нещо друго е недооценен да заповяда. Приемат се и тълкувания кой цвят какво означава, нищо че заради фейсбук се начетох на проникновени интерпретации, вадещи колосални изводи от тестове като "Какъв сладолед сте?", "Каква форма има сърцето ви?", "Коя героиня от "Секса и Града" сте?". Може да питате и правилно ли сте разбрали, че съм бил на кино с Нея. Да. Но все още няма да пиша за това.
Subscribe to:
Posts (Atom)
