Новогодишни пожелания

Съкровище,

за новата година ти пожелавам да си щастлива. Да получиш нещата, от които се нуждаеш и увереността в самата теб, която да ти позволи да ги разпознаеш и да ги оцениш. Желая ти да намираш опора в семейството си и хората около теб, без да подценяваш себе си и възможностите си. Желая ти приятели, които да те ценят и подкрепят, заради това, което си, а не защото искат нещо от теб. Нека на устните ти отново грее онази усмивка, която разтапяше сърцето ми и нека в очите ти вместо тъга пак сияе онази енергия, която винаги те е изпълвала. И не се вини за нищо - грешките в миналото не трябва да ни пречат да бъдем щастливи в бъдещето. Вярвам в теб и ти желая всичко добро. Не само защото те обичам. Защото знам, че го заслужаваш.

На всички други, които четете този блог по една или друга причина, желая здраве и щастие, много усмивки, незабравими моменти с близките ви хора, успехи, приятели и любов. Обичайте се, обичайте другите. И бъдете щастливи. Защото всеки го заслужава.

За себе си искам само силата да довършвам наистина важните неща, които започвам. Търпение, за да дочаквам момента, когато нещо може да се случи и енергията да правя друго, докато чакам. И да продължавам да имам същите страхотни приятели, които дори не винаги да успяват да ми помогнат, поне се опитват. Понякога това е достатъчно. И никога да не забравям да обичам и да се боря за нещата, в които вярвам. И, естествено, да съм щастлив. Защото и аз го заслужавам.

Щастлива и Успешна Нова 2008ма Година!

Какво оставям в 2007ма

От известно време ме спохождат и по-гневни настроения, по-различни от тези, които обикновено присъстват в постовете ми. Което едва ли е изненадващо. Причините да не пиша за тях са, че не се задържат достатъчно дълго и защото съм убеден, че нищо смислено не може да произлезе от гнева и омразата, въпреки, че и тя е човешко чувство, като всички други. Само не толкова продуктивно.

Искаше ми се все пак да събера част от по-яростната болка и гнева, които на моменти ме обхващат и да ги напиша, за да остане поне част от тях зад гърба ми след настъпването на новата година. Само че не се получава. Не съм в такова настроение напоследък. Сякаш вътрешние ми демон също е обзет от празнично настроение и е отпрашил на някъде. Е, какво пък - не се оплаквам, че се чувствам добре няколко часа преди да отида да празнувам с приятели.

Все пак "от уважение", както казваше един уважаван професор, ще постна една любима песен в чест на онази по-разрушителна част от мен, без която не можеш, но и с която не бива да се прекалява.

И така - 172 секунди чист адреналин:

След време

Някога пак ще те срещна. Може би след години. И всякаква надежда да сме отново заедно ще е изчезнала. Пътищата ни ще са се раздалечили дотолкова, че няма да има смисъл дори от ново начало.

Какво ще видим тогава в очите си? Пак ли ще видя онова най-прекрасно момиче, което открадна сърцето ми? Същото, което преди месец, почти през сълзи ми каза "Не тръгвай след мен". Онова, за което каза, че няма да оставиш да надделее у теб. Пак ли ще те погледна с онзи поглед, който стига до сърцето ти? И пак ли ще кажеш "Моля те, не ме гледай така"? И ще извъртиш ли пак глава? Ще ни връхлетят ли пак същите чувства? Ще бъде ли пак толкова нежна прегръдката ни? Ще се сгърчат ли за миг душите ни в агония, че едно прекрасно цвете така и не поникна? Ще потърсим ли отново причината в себе си; или в другия; или в обстоятелствата, съдбата, провидението?

За пореден път те моля да бъдещ щастлива. С мен или без мен. Не искам нищо друго и никога не съм искал. Защото както твойта болка е и моя болка, така и твоето щастие е и мое. Защото така повели сърцето ми. Защото си част от мен.

А за мен не се притеснявай. Един ден ще се откажа. Ще позная кога чакането вече не си заслужава. Някоя сутрин ще се събудя и ще открия, че онзи пламък в мен е стихнал и угаснал. Ще събера пепелта и ще я изхвърля. Ще почистя и ще се подготвя за за следващото момиче, което ще нахлуе неканена в мен и ще оцвети живота ми както го правиш ти. На нея ще бъдат посветени мислите ми тогава. Нейното име ще повтаря сърцето ми. Нейните докосвания ще усещам. И нейното щастие и моето ще са най важни за мен.

След време.

Шопинг или как го правят мъжете

Може би по-правилния въпрос е правят ли го изобщо? И колко често? И с колко мрънкане и кисели физиономии е съпроводено? Което е разбираемо, като се има предвид, че пазаруването е нещо, от което жените се интересуват и разбират повече. Някак си унизително е да си мъжкар и да признаеш и покажеш, че има неща, които не са ти ясни. А отиването с жена на пазар е точно такава ситуация. Иначе мъжете показват голямо старание, отдаденост и удоволствие за други неща, за които пък жените се цупят и правят с видимо нежелание. Кръговрата на живота.

Само че не пиша, за да давам съвети как половете да намерят общ език. Ще споделя две истории от личния ми опит, пък ако на някого са интересни или полезни, толкова по-добре.

Но първо - защо и кога аз пазрувам, че да се изказвам по въпрос, който не се полага да е в моята сфера на компетентност? Признавам, че пазарувам рядко - веднъж на месец два. И най-вече когато знам какво искам да си намеря. Обикаляния по магазини с мотива "нека да видим дали няма нещо интересно" не са ми по вкуса и по-скоро бързо биха ме докарали до временно умопомрачение и силна раздразнителност. И обикновено ходя сам, за да спестя време - след като така и така знам какво търся въпросът е да го намеря и да го купя, нали така? Сега след като (надявам се) убедително доказах мъжествеността си, показвайки типично мъжко държане, мога да открехна вратата и към женската си пазаруваща страна. Спокойно, всеки я има. Дори баща ми, който е в състояние да разглежда инструменти с часове, въпреки че килерът му от години е препълнен с всевъзможни отверки, клещи, чукове, гаечни ключове и над 50 вида пирони и винтове. Другото няма да изброявам.

Моята женска страна се проявява в два случая. Единият е в процеса на разглеждане. Най-вече на книги, но също така и на дрехи, а понякога и на чанти. Намирам нещо много интигуващо в разглеждането, в откриването на нови неща и в мисли от типа "ако си купя това какво бих го правил/с какво бих го носил/кога бих го прочел"? Другият случай е когато съм в компанията на близки хора. Първата история е такава.

По странно и стечение на обстоятелствата вчера се озовахме с приятелката на един много близък приятел на "Произведено в България". Все още подозирам, че това, че си търсех нова чанта бехе предтекста тя да отиде пак, защото за един час не беше успяла да разгледа. Но пък аз така или иначе си търсех чанта, а коледните празниците са време да направим нещо за тези, на които държим. Така че отидохме заедно. Няма да влизам в подробности кой какво си купи и колко похарчи. Важното е, че и двамата бяхме доволни. Тя, защото успя да разгледа, да си купи неща, които иска, да се помотае и да си поприказваме. А аз получих консултация по някои аспекти на пазаруването, а също така си спомних, колко е приятно да виждаш жена, която е щастлива, че си е намерила нещо, с което ще изглежда добре. Честно казано ми липсват моментите, когато Тя ме помъкваше към някой магазин за дрехи и след цялото обикаляне се радвах как грее от щастие, говорейки кога ще облече новата си дреха. Но да не се отклонявам.

Започнах историята за пазаруването с приятелката на моя приятел заради един разговор. Тя е един от хората, които знаят в най-големи подробности историята за връзката ми, както и за края й, а също е в течение отчасти на ставащото напоследък. Аз пък съм наясно с историята на тяхната връзка, която е достойна за сценарий на романтичен филм. А най-хубавото е, че освен, че знаем толкова мног един за друг имаме отношения на доверие, които определено помагат за споделянето. Точно по време на едно такова споделяне вчера се чух да казвам, че приятелят й дълго време е чакал човекът в когото ще се влюби. И търпението му беше възнаградено с нея. И докато й обяснявах мотивацията, която стои зад такова поведение ми просветна, че аз съм същия. Аз също вярвам в това, че си заслужава да бъдеш само с човек, към който си способен да изпитваш нещо. Аз също не вярвам в пробването наслуки, с надеждата да ти излезе късмета. За мен връзките не са лотария, където големия брой билети бива възнаграден с Голямата Печалба. И за мен също е вярно, че в един момент някой попада в живота ти и животът ти вече не същия. И чакането си е заслужавало. Разбираш го когато ден след ден не мозъкът а сърцето ти казват, че човекът до теб е специален, различен от всички други. Че с него си щастлив и спокоен. До вчера не се бях замислял защо въпреки всичко три години вярвам, че я обичам. Сега вече ми е ясно - обичам я, защото не мога да изпитвам друго към нея. Защото единственото чувство, което е оставало в мен постоянно през всичкото това време е било любовта ми към нея. Обичам я, защото я обичам.

И всичко това само защото вчера казах, че си търся нова чанта...

Във втората история няма нищо толкова проникновено. Но пък е забавна, осебено с това, как жените се учудват, когато разберат че мъжете също пазаруват.

Случи се преди две години и половина в Македония, където се провеждаше голямо международно събитие. Non-drinking, както се водеше. Иначе казано, заради голямото количество млади хора събрани на едно място и страховития опит натрупан три години по-рано в Русия (къде другаде?), организаторите бяха забранили пиенето на всички участници, както и на ненавършилите 18. Изключение се правеше само за организаторите и хората, заети с провеждането на събитието. Като мен и един приятел. Разбира се, на всички беше ясно, че всички ще пият. В същото време правилата са си правила и нито участниците можеха да пият пред нас, нито ние да пием твърде много пред тях. Това водеше и до редица неловки ситуации, най-вече в моментите на снабдяване с алкохол. В станцията беше трудно да незабелязано да преместих голямо количество пиене между две точки, а и беше твърде скъпо. Затова всички разумни хора разчитаха на няколкото планирани екскурзии да се снабдят с каквото им е нужно. Голям град, много магазини, нормални цени, а участниците бяха достатъчно на брой, за да разпределят товара помежду си и да останат незабелязани, дори и без покровителството на някой от организаторите.

Не беше толкова лесно, обаче за самите организатори, които не разполагаха с необходимия човешки ресурс за укриването на необходимата ни (в случая) бира за оставащата седмица. Затова ни трябваше находчивост. И голяма раница, с каквато имах. Планът мина безупречно в част 1. Отделяне от тълпата, част 2. Намиране на необходимия магазин, част 3. Напълване на раницата с необходимото количество, когато раницата ми за пореден път разкри способността си да бъде подвижна черна дупка. Оставаше само да се се смесим отново с някоя от групите и да се правим, че товара на гърба ми не е нито толкова тежък, нито толкова много. Само, че първата група, която срещнахме бяха литовците, които бяха само четири човека. Трудно е да се скриеш в такава групичка. А още по-трудно е да си представиш, че точно хора от бивша съветска република няма да заподозрат с какво си се натоварил. Протече горе-долу следния разговор:

Те: Здравейте!
Ние: Здравейте!
Те: Как сте, къде бяхте?
Ние: Ами на пазар.
Те: Мъже да пазаруват?
Ние: Ами, да.

И тук беше критичния момент. Всяко едно продължение на разговора беше рисковано. Въпрос "И какво си купихте" щеше да ни накара нагло да излъжем. А се предполага после ние да попитаме те какво са си купили, което пък щеше да накара тях да ни излъжат нагло. Невинни констатации от рода "виждам, че доста неща сте си напазарували" също не бяха блестящ ход. Нито пък "Видяхте ли някакъв хубав магазин наблизо?". И тъкмо когато моралните дилеми и от двете страни наближаваха критичната маса дойде и решението:

- Ами всичко хубаво.
- И на вас.

Това е от мен по въпроса за пазаруването и мъжете. Сигурен съм, че ще имам и други истории, които си заслужава да бъдат споделени, както и съм сигурен, че ще се радвам да чуя интересни истории по темата.

Проблясъци в края на тунела

Последните няколко дена си мислех колко ми е трудно да се радвам. За каквото и да е. Усещах се емоционално пасивен, погълнат от нещата, за които мисля. Не, че ми харесваше. По-скоро се плашех от осъзнаването, че съм забравил как да изпитвам радост. Мислех си за следите, които трите години емоционално натоварване са оставили в мен и се питах колко време ще ми трябва да се възтановя. Още повече след като съм решил да продължа да съм емоционално свързан с нея чрез блога ми.

Е, оказа се, че някои неща са като карането на колело. След няколкото кратки проблясъка, днес отново успях да се почувствам добре, да съм щастлив и да се радвам на неща, които се случват на мен и на близки за мен хора. Обнадеждаващо е, въпреки, че е ясно, че ще отнеме време да свикна да го правя по-често. Но желание и време имам.

А тайната е проста - срещи с приятели, разговори (на произволни теми), избиране на подаръци, подаряване на подаръци. Четенето и "губенето на време" също ми помогнаха, но само те не стига. И почивка. Горе-долу е това.

Весели празници и не забравяйте да сте щастливи! Изненадващо лесно е.

Коледен дух

Искам да ти кажа толкова неща... Но ще ти кажа само, че ми липсваш.

Мисля си за теб, за това, че сега си при вашите, както всяка година до сега. Чудя се дали пак работиш в сладкарницата по цял ден, дали се прибираш скапана, дали се опитваш да се видиш с познатите си в няколкото дена, които имаш. Питам се дали се сещаш за мен, спомням си мейлите, които ми пращаше и разговорите, кито водехме по телефона. Помня с какво усърдие избирах картичка, която да ти пратя и как се борех със сайтовете на украински. И най-много ми се иска да съм при теб в този момент. Във вечерта, когато ставали чудеса.

Весела Коледа, любов моя!

Малко поезия (E. A. Poe - "Alone")

Едно стихотворение, което прочетох за първи път преди около десет години. Направи ми впечатление с особения си ритъм и с усещането, което създаде у мен. Усещане за различност, за това, че възприемаш света малко по-различно от повечето хора, без това да е повод за гордост или съжаление.

Alone

by Edgar Allan Poe

From childhood's hour I have not been
As others were; I have not seen
As others saw; I could not bring
My passions from a common spring.
From the same source I have not taken
My sorrow; I could not awaken
My heart to joy at the same tone;
And all I loved, I loved alone.
Then- in my childhood, in the dawn
Of a most stormy life- was drawn
From every depth of good and ill
The mystery which binds me still:
From the torrent, or the fountain,
From the red cliff of the mountain,
From the sun that round me rolled
In its autumn tint of gold,
From the lightning in the sky
As it passed me flying by,
From the thunder and the storm,
And the cloud that took the form
(When the rest of Heaven was blue)
Of a demon in my view.

Празнична програма

Пазниците съвсем наближиха и за мен са добро оправдание да опитам да се поуспокоя малко. Няма спор, че терапевтичния ефект от блога го има, но също така усещам в себе си твърде много напрежение, болка, тъга, гняв, любов, идеи, желания. И умора. Напоследък предимно умора - емоционална и физическа. Все по трудно ми е да правя каквото и да е и да чувствам каквото и да е. Време е да се погрижа за това. Сега ще имам свободно време, възможности да ям, да спя, много за четене и онази отпускаща, ненатоварваща парзнична атмосфера, която обикновено ми помага да се разтоваря и да се заредя със сили отново.

Разбира се, сигурен съм , че много спомени ще изплуват, но това се случва постоянно и - честно казано - не очаквам да се промени скоро. Все ще се намира нещо, което да ми напомни за минлаите три години, за начините, по които празнувахме заедно с Нея, за надеждите, които всяка нова година ни даваше. Но това не ме тревожи - така и така ще се случи, няма смисъл да се напрягам излишно. Затова ще се придържам към плана за възтановяване. Обикновено плановете са добри пожелания, които отправяме към себе си, мислейки си, че е изцяло в наша власт да ги постигнем. Все пак, важното е човек да опита.

Весли празници!

Захир или обикновена зависимост

Захир тук, Захир там. Започвам да си мисля, че вместо обичайния за сезона грип, из България от известно време върлува остра форма на захиромания. Пуснах търсене в Google за думата и излязоха 51 000 резулата. Ако някой е търсил думи на кирилица, между, които няма "Слави", "шоу" и свързаните с тях понятия ще разбере, че това е много! Разбира се, не става дума само за книгата на Паулу Коелю и коментарите по нея. Намират се и резултати за последият монарх на Афганистан (вече покойник), както и за някакво поредно чудодейно, достъпно, безвредно лекарство за отслабване с почти мигновен резултат. И уникално също. Все едно в пощата си и във Фейсбук нямам достатъчно спам.

И все пак, немалка част от резултатите, особено на първите 5 страници, са свързани с книгата на Куелю. Или са на издателства предлагащи творбата или са от лични страници и блогове, които я използват къде намясто, къде безогледно. И сега е момента да го заявя ясно, преди да продължа - чел съм книгата. Хареса ми. Бих я препоръчал на познати. НО (знаехте си, че следва), явно е настъпил онзи момент, в който една идея е станала толкова популярна, че се е превърнала в клише. А клишетата, както знаем, са само опаковката, лишена от съдържание. И се стига до момента, в който думата (или израза) влиза в обръщение, но вече не носи онзи смисъл, който я е изпълвал и който е докоснал сърцата, душите и умоветве, които първи са се срещнали с него. Ето за това е възмущението ми. Нищо против книгата, нищо против автора, нищо против хората, които са я оценили (или не са).

Радвам се за Куелю. Успял е да превърне разказването на истории в професия. И явно доста успешно, след като книгите му се превеждат на толкова езици и се издават в огромни тиражи. Но славата си има и усложнения. Както Стивън Кинг отдавна беше казал "Станал съм толкова известен, че ако отпечатат името ми на корицата на телефонния указател, той пак ще стане бестселър". Случи се и на Дж. К. Роулинг - написа жената приказка, някои хора я харесаха и незнайно как Хари Потър сега е навсякъде и докарва до екстаз милиони, а не по малко иматпристъп на гадене само от мисълта за него. Чувал съм, че книгите са интересни. Може би. Но без да съм ги чел се обзалагам, че не са много по-добри от други неща писани от също толкова неизвестни хора, колкото е била госпожа Роулинг.

Убеден съм, че във всеки от нас има много истории, които могат да трогнат хората, на които ги разкажем. Убеден съм също, че на някои е писано тези истории да ги направят известни за добро или за лошо. Убеден съм, обаче и че ако тези истори бъдат мощно напомпани с реклама това ще бъде повече вредно, отколкото полезно. Защото хубавата история търси подходящите слушатели. Хората, които ще я чуят, ще я разберат, ще я харесат или поне ще се замислят над нея. А рекламата търси съвсем други неща. Пазарен дял. Слава. Пари. И не й пука защо се харесва историята. Важното е, че тя "продава". Ето затова се радвам на Тери Пратчет, че донякъде се е опазил от най-вредните последствия на славата. Не че и той не е обичан и мразен само защото е известен, но поне в неговия случай истерията е доста по-поносима. И съм сигурен, че няма да позволи болестта му да се използва от PRите му, за допълнително увеличаване на продажбите.

Но за Куелю май е късно. Накъдето се обърна - Захир. В книжарници, в блогове, даже вече виждам хора в Skype, които са се прекръстили на Захир.

Вече ако не си чел "Захир" си по-малко ценен член на обществото. Затова е важно да я споменаваш, като те питат какво си чел. И да казваш, че ти е харесала. Винаги. И да не я коментираш много-много, защото може да се окаже, че питащия също само се преструва.

Минимум мнение + социална желателност = успех и приемане от околните.

Сега с риск да бъда отритнат от обществото и да прекарам остатъка от времето си като отшелник, живеещ от подаяния (от хора, чели Книгата) и разсъждаващ за нерадостната си съдба, ще кажа как стана така, че реших да пиша точно за това и ще го свържа с "личната си легенда" (кой е чел "Алхимикът", а?).

Едва ли за някого е останало незабелязано, че обичам аналогии и метафори. Не мога да каже, че ги предпочитам или че по някакъв начин избирам да ги използвам. Те не са по-добри от никой друг похват за изразяване. Само че съм открил, че за мен е по-удобно, по-лесно и по-приятно да се изразявам чрез тях. Харесва ми свободата, която ми дават, както и възможността да прескачам от една сфера на познанието в друга, да свързвам неща, които хората рядко свързват. То не бяха закони на физиката, не бяха автомобили, а кой знае какво още роди главата ми.

Затова и обичам хубавите метафори. Думи и изрази, които кратко и елегантно обхващат и изразяват огромни по мащаб идеи, усещания, представи. Ако е рекла музата ми ще ви запозная с някои от любимите ми. Една от тези метафори беше захирът. Всепоглъщащото усещане, за нещо - в моя случай Някоя - което те изпълва до предели, които не си подозирал, че съществуват в теб. Или както вие го разбирате. Основната идея е ясна и колкото повече я обяснявам толкова по-размита ще става тя. Точно затова са ценни метафорите - спасяват ни от капана на излишните обяснения и дефиниции. Казват всичко накратко. А най-хубавото - всеки може да ги ползва, следователно и разбира. Оказва се, че въпреки различните центрове в мозъка да са обособени и свързани с определени функции (зрение, слух, емоции и др.), границата между тях не е толкова ясно изразена колкото може би предполагаме. Това обяснява и интересни феномени като синестезията или смесването на сетива. Така, че ако виждатe звуците или образите за вас са свързани с определен вкус, това е нормално - просто два центъра в мозъка ви са свързани малко повече, отколкото при повечето хора. С тази не-дотам-свързаност се обяснява и творческия потенциал на хората, способността им да комбинират различни неща от случващото се в мозъка им по "изненадващ" начин. А тук можете да го чуете и от човек, който разбира въпроса много повече от мен (почти в самия края).

И това творчество, както и използването на метафори не се проявява само в художествената литература. Има го и в научната. Наскоро прочетох една книга, "The Games People Play". Не знам дали е превеждана, но българското заглавие би било (само не се изненадвайте) "Игрите, които хората играят". Писана е от Ерик Берн (Eric Berne), доказан представител на една от по-ранните школи в психологията, транзакционния анализ. Ще пиша за нея друг път по-подробно, а сега ще мина към основното - имената на игрите, които той и други учени са открили са изцяло освободени от терминологията на психоанализата. Вместо това той избира да ги кръщава с изрази от живия език, едновременно правейки ги лесни за запомняне, интуитивни за възприемане и - най-важното - по-точно отразяват същността, от научните термини.

Сега, обаче, когато думата "захир" се превърна в проститутка и се облече с лъскави, модни дрешки, предпочитам, да я избягвам. Вече е толкова изпразнена от съдържание и пълна с двусмислие, че за повечето хора, едва ли ще отрази същността, на това, което аз влагам в нея. Вместо това ще говоря за състоянието си като за обикновена зависимост. Като зависимост от алкохол, цигари, наркотици, одобрение, внимание и т.н.

А моя опит със зависимостите? Пуша от девет години и половина, спирал съм 3-4 пъти и пак съм започвал било защото аз не съм издържал или защото другите не са можели повече да ме издържат. Освен това съм чел по въпроса, било заради изпит по физиологична психология или от чист интерес. И откривам много прилики между зависимостта си от цигарите и състоянието, в което съм след раздялата ни. От една страна е факта, че е трудно да си представиш как ще изглежда живота ти без обекта към който си пристрастен. Ежедневието ти включва този обект и момента, в който той изчезне отваря дупка, която човек не винаги знае как или може да запълни. Или пък не иска. Има го и фалшивото (при цигарите) и истинското (при близостта с любимия) усещане за удовлетвореност, когато си с обекта на пристрастяването си. И разбира се, има я абстиненцията. Когато физически и психически се стрмиш да се върнеш към този обект, но това не може (или не трябва) да се случва. Съпроводена със стрес, понижена адекватност, повишена раздразнителност, объркване, честа смяна на настроенията и неспособност да мислиш за друго.

Разбира се има и изход от това неприятно състояние. Или изходи. Покриват цялата гама от заменянето на една зависимост с друга, до пълното отърваване от зависимостта, за което се надявам, че този блог ми помага. Както и разговорите, срещите с хора, четенето. Остава обаче и да започна пак да се храня и спя редовно. Защото най-тъпото нещо, което мога да направя е да дойде момента, в който Тя е готова да ме срещне отново, а аз все още съм обсебен от това какво е било и съм зациклил в едно безкрайно лечение на една нищо и никаква зависимост.

А може и цигарите да спра.

П.П. Докато правех проучването си попаднах на блог, който ми се строи много интересен и ще го разгледам идните дни. Който пръв се сети как се казва блогът получава награда - поздравление от мен. :)

Невинни разговори

Трети път за три седмици. Докога ще си намираш по някоя невинна причина да ме заговориш? Докога ще се преструваш, че е толкова важно да ми кажеш нещо? Докога ще казваш "сетих се" и "хрумна ми"? Докога ще играеш все същата игра? И докога ще заблуждаваш себе си защо го правиш?

Заговаряш ме с весел тон, сякаш никога нищо не е имало. Все едно сме най-обикновени познати. И двамата знаем, че не сме.

Казваш ми нещо, което знаеш, че ще ми е интересно. Все едно дали ще са новите реклами за Мac и PC или ще ме питаш какво става с изпита ми. Знаеш, че ще ти отговоря и го искаш.

Четири реплики по-късно тонът е друг. Вече си "заета". Мислиш как да се "извиниш", че си ме заговорила и как да кажеш чао. Чувстваш се виновна, че си показала нужда да говориш с мен.

Ако разговорът продължи на теб все още ти е интересно, въпреки, че си казала "лека нощ" четири-пет пъти. Но вината се трупа. Прави те по-хладна, по-рязка. Чудиш се докъде може да стигне това и какво означава. Все едно не знаеш.

Приключваме, а сърцето ми още час ще бие силно. Събудила си спомени, мисли, надежди. Знаела си, че ще стане. Искала си да види, че още държа на теб, че още има къде да се върнеш. Че все още съм твоя резервен вариант. Че не си изгорила мостовете към "човека на живота си", "най-прекрасния човек", който "може да направи една истински щастлива".

На на този толкова прекрасен човек тази роля не му харесва. Омръзна ми да се сещаш колко съм страхотен само когато искаш нещо - било да ти направя програма за обучение, да пренесем чували с листовки, да те изслушам и подкрепя. Омръзна ми да запълвам времето ти, докато се случва твоето Търсене. Искаш да си отговориш на въпросите, които те измъчват. Добре. Не знаеш колко време ще ти е нужно, може би години. Добре. Но искаш и да съм под ръка, за да има на кого да доказваш, че нямаш нужда от него и че си силна. Не става. Казах ти го преди три седмици - за мен години не са разумен срок, в който да чакам ти евентуално да избереш мен. Мога да изчакам месец, най-много няколко. Ще спра да те търся и да присъствам в живота. И някога, някой ден, може би...

Аз изпълних своята част - лицемрнича пред теб и се правя, че съм спрял да те обичам. Не те търся по никакъв начин, освен с този блог, който някога може би ще откриеш. Живея живота си нормално, доколкото мога. И направих своя избор. Време е и ти да направиш, това, което каза - да използваш времето което имаш. Да живееш и да избираш. Без краен срок, както поиска. Но и без да ме търсиш, за да можеш после да се оправдаеш, че пак аз нещо съм направил, пак аз съм те провокирал, пак аз съм те целунал, пак аз съм те съблазнил. Защото за тези неща трябват двама.

Вината сега ще е твоя. Отговорността ще е твоя. Изборът ще е твой. Резултатите също. И за мен не са важни какви са, стига ти да си щастлива. Но и това съм ти казвал. Затова спри да се опитваш да ме включиш в играта си.

Или поне бъди честна. Признай си, че знаеш защо е всичко. Признай си, че все още мислиш за мен. Признай си, че се съмняваш дали да се разделим беше правилно. Признай си, че ти липсвам. А после го признай пред мен. Знам, че е по силите ти и ти знаеш, че нищо лошо няма да се случи. Но и двамата също така знаем, че все още е рано за такава искреност.

Ще чакам.

И пак музика (Within Temptation - "What have you done")

I ... I've been waiting for someone like you ...

Песен за онзи момент, когато всичко се срива. Когато губиш почва под краката си. Когато единствени я въпрос е "Как се случи?". Когато виждаш, че това е края, но отказваш да го повярваш. Когато трескаво търсиш в миналото за онова камъче, което е обърнало колата. Когато се чувстваш безпомощен и гневен. Когато искаш да строшиш нещо. И да го чуеш как трясъкът отеква в пустотата в теб.

Сложих живо изпълнение, защото от версиите, които намерих е отрязана една минута. А и защото, за разлика от много други, девойката може да пее и на живо.

Те знаят

Майките винаги научават. Както и всеки, който те познава достатъчно добре и го е грижа за теб. Без да е нужно да им казваш.

Вчера вечерта бяхме излезли със семейството ми. В един момент майка ми каза "На моменти изглеждаш тъжен". Знаеше и защо е. Знаеше, че е по същата причина, поради която често нямам апетит. Същата причина, поради която не спя добре. Причината по някога да съм по рязък, когато говоря. Знае, както знаеше, че съм пропушил. Както знае, че от няколко месеца не сме заедно с Нея.

Благодаря ти, че ме познаваш и че те е грижа за мен. Благодаря ти и че го показваш.

Прости ми, че съм избрал да не споделям. Прости ми, че понякога упреквам теб и баща ми за прекомнерните грижи, които винаги сте полагали за нас. Прости ми, но понякога човек трябва да се справи сам. Защото вие няма вечено да сте наоколо. Защото ако свикнеш с това, някой постоянно да се грижи за теб, да ти прощава и да прави компромиси за теб си обречен. Хубаво е да го знаеш и да го усещаш, но е лошо да се осланяш на това. Затова преди години се дистанцирах от вас. Затова търся други начини да се справям. Затова споделям с други хора, а не с вас. Затова вчера се престорих, че ми няма нищо.

Но ти и това знаеш.

Още музика (Земфира - "Хочеш")

Докато се чудя за кое от дестките неща, които са в главата ми да пиша, реших, че мога да споделя още една много близка до сърцето ми (отново руска) песен. Както Тя коментира, когато ми я изпрати:

Пожалуйста не умирай или мне прийдется тоже... Няма друг такъв текст.

Тъжно е и същевременно красиво, колко много сме готови да направим за хората, които обичаме. Чуйте сами:

Хората в живота ни

В един пост в блоговете, които чета напоследък харесах един израз. За празнотата в усмивката ни, която остава след някои хора. Породи асоциации за нещо изгубено, унищожено, откраднато. Кражба на парче усмивка. Трайна увреда в "центъра на щастието". Белег, че след някого вече не сме същите.

Но е вярно и обратното - другите могат да оставят отпечатък върху нас, на който да се радваме. Да ни помогнат да видим света по-красив, по-цветен, да се радваме на живота по-истински и всеотдайно. Като хора сме осъдени да се сблъскваме с други хора. Да се разминаваме с тях, да ги срещаме, да прекарваме време с тях, да ги опознаваме, да се сливаме с тях. И правейки това ние разменяме част от себе за част от тях. Защото така сме устроени. И единственото на което поне малко можем да влияем е до каква стешен ще се случи това. Нищо повече.

Ние сме хората, които са минали през живота ни. Ние сме това, което те са ни дали и което сами сме взели от тях. Вяра, идеи, емоции, маниери, изрази, поведение, светоглед, уроци. Части, с които ден след ден изграждаме себе си. А в замяна им даваме парченца от себе си. За да градят и те себе си. Неизбежно, красиво, човешко.

А когато тези хора спрат да са част от живота ни всеки продължава с това, което другия е оставил в него. За добро или за лошо. Понякога, както стана с баба ми, на мен ми останаха хубавите спомени, чувство за топлина, мъдрост, човечност и обич. И мъничко тъга, че повече няма да ми гледа на кафе, да ми разказва историите си и да се интересува как съм. Надявам се, че когато спускаха ковчега с тялото в земята, тя е отнесла със себе си моята и на близките си признателност, любов и безкрайна благодарност.

Смъртта й я извади от живота на много хора. Окончателно и безвъзвратно.

Не е така, обаче, с живите, които излизат от живота ни. Те не са спрели да изграждат себе си, нито пък ние. И затова е много по-важно какво оставяме в тях и какво те оставят в нас. Защото силата да променяме нечий живот и те на свой ред да променят нашия е може би най-сериозното изпитание за това дали сме "добри" или "лоши". Ако има живот след смъртта и някой наистина сме интересува какви сме били приживе, начинът по-който ще ни преценят ще бъде по това как сме повлияли на другите. И как сме оползотворили, това, което другите са ни предоставили.

Мога да кажа, че за близо три години връзка (щяхме да ги направим на 8ми) успях тотално да потъна в един човек. Да надникна в душата й. Да я опозная по-добре от самата нея. Да се заразявам от енергията й. Да се радвам на щастието й. Да искам тя да е щастлива. Да й отделям от времто и енергията си, за да й помогна да стане един по-силен, по-уверен, по-смел човек, който да може да се радва на живота. Успях, разбира се и нееднократно да я нараня. Но вярвам, че поне с малко съм направил бъдещето й по-хубаво за самата нея.

А от нея научих колко трудно е да обичаш някого. И колко е прекрасно в същото време. На какво е способен човек, за любимия си. Научих се да прощавам, да разбирам, да вярвам и да се надявам. Научих се, че тялото може би се уморява лесно, но душата - не. Поне докато има какво да поддържа огъня. А в момента се уча на търпение. Търпението да знаеш, че щастливото бъдеще е някъде там, че трябва и двамата да го искате и да вървите, подкрепяйки се към него. Търпение да знаеш, че дори да си наясно "как", съществува и въпроса "кога". И за нас отоговрът на този въпрос е "не сега". За съжаление.

Има моменти, в които ми се иска да съм направил изборите, които предстои да направя. Да съм се сдобил с мъдрост, която мога да раздам. Да съм го преживял. А понякога се радвам на това, че мога тепърва да го изживявам всички решения, които предстоят, всички "случайности", които ще се намесят за добро или лошо, всички нощи, в които споменът за нея ме кара да направя нещо. Да, понякога е адски трудно. Адски болезнено. Адски самотно. Целия съм пропит с нея. Тя е в спомените ми. Чувам смеха й, виждам очите й, усещам аромата й. Преживявам отново и отново усещането за близостта й, нещо ме пробожда всеки път, когато я виждам онлайн в Skype или Gmail. Снимките й, писмата, гласовите съобщения, смс-ите, които случайно намирам са малки ядрени експлозии в сърцето ми. Не защото го искам, а защото събуждат образа за нея. Пред мен се ражда за миг момичето, което ми показа щастието. Момичето, което трябва да оставя само със спомена за мен, докато вземе решенията си. Момичето, което се надявам, че ще избере мен.

И тогава всичко ще си е заслужавало.



А дотогава ще продължавам да я нося в себе си. И да пиша.

Още TEDtalks

Напоследък изгледах поне 15 от речите, качени в сайта на TED. Както и някои в YouTube. Имайки предвид, че средно са по около 20 минути на човек наистина му трябва сериозна мотивация, за да ги гледа една след друга, дори да има цялото време на света. Моята мотивация е това да намеря реч, която да ме заинтригува, развълнува или просто да ме забавлява. Като тази на Sherwin Nuland. Или тази на Хелън Фишър (Helen Fisher) - антроположка, която говори за любовта, изследванията, които са правени, как тя се проявява в мозъка ни. Говори и за жените като цяло. Дали е интересно и забавно - за мен да. Дали научих нещо ново - би могло да се каже. Дали си отговорих на въпроси, които ме вълнуват - по-скоро получих още една гледна точка, която, ако не друго, ще ми помогне да си задам по-правилни въпроси. Ако и на вас темата ви е интересна и не се страхувате да си зададете някой и друг върпос след края й, ето и самото видео:

Музикална пауза (Belle)

Това е една песен от руската весия на "Гърбушкото от Нотр Дам", по-известно у нас като "Парижката света богородица" (ако не греша). Клипа е приличен. А от песента настръхвам всеки път като я чуя. Всички, за които руският текст не е такъв проблем ще разберат защо.

За ползата от TEDtalks

А тя е проста - можеш да чуеш всичко. Като това:

There is recovery. There is redemption. And there is resurrection. There are resurrection themes in every society that has ever been studied. And it is because not just only do we fantasize about the possibility of resurrection and recovery, but it actually happens. And that happens a lot. Perhaps the most popular resurrection theme, outside of specifically religious ones, is the one about the phoenix. The ancient story of the phoenix, who every five hundred years, resurrects itself from its own ashes to go on to live a life that is even more beautiful than it was before.

За мен това е надежда. За Sherwin Nuland - опит. Хубаво е да видиш, че някой е бил там, накъдето ти самия си тръгнал. Че билета, който си си купил води нанякъде.


Suicidal Phoenix

P.S. А за тези, които искат нещата в контекст:

Баба ми

Всеки има хора, на които е благодарен, че са станали част от живота му. За мен един такъв човек е баба ми. Майката на майка ми - "баба Венка" от Белоградчик. Неведнъж съм се гордял, когато са ми казвали, че имам страхотна баба. Защото знам, че е така.

Баба ми е онзи, човек, който ме помни като момчето с "русите масури". Да, като малък съм бил едно русо ангелче. Даже имам и снимка, може би, за да ми напомня в какво се превръщат хората с времето. Тя дори пази кичур от русата ми коса и винаги, когато й заведа някого на гости тя го вади и го показва. После разказва за мен като малък, а аз, уж засрамен се правя, че не ми е интересно да се чуя какъв съм бил. Разказва как съм проходил пред нея и дядо ми, как са се обадили в София да кажат на нашите. Разказва какво е било или каквото и както си спомня, но винаги е интересно. И аз винаги се чувствам като в някаква приказка. Защото само бабите и дядовците могат да те накарат да се почувстваш такъв, какъвто си бил преди толкова много години. Те ревниво пазят този спомен за теб, за да можеш да се връщаш пак в невините си детски години.

А след историите обикновено идва времето за другата голяма гордост на баба ми, след внуците - нещата, които тя е изплела. Баба ми е виртуоз на плетенето на една кука. Понякога съм си мислил, че възрастните жени, които продават плетени покривчици пред "Александър Невски" биха останали без работа, ако баба ми беше решила да продава нещата си. Може с часове да плете без да се умори. Докато гледаше телевизия плетеше. И преди да заспи пак плетеше. Има си и малка кошничка с конци, игла, някоя започната плетка (винаги има започната плетка в кошничката) и очилата й. Оплела е неизброимо количество пердета, покривки за маса, или просто дантела, с която да доукраси някоя копринена кърпичка. Раздавала е на кого ли не и пак са й останали много неща. Тези, които пази за внуците си. "За да си я спомнят като си отиде", както сама казва. А тя има трима внука - мен и братята ми. И всеки от нас един ден ще отнесе в дома при бъдещата си съпруга своя дял от "наследството на баба Венка". Наследство, което тя всеки път вади, показва, разказва какво ново е оплела, каква шарка е използвала, какви конци, от къде е взела идеята. Наследство, към което тя всеки ден добавя по нещо ново. Понякога й вярвам, като казва, че човек обича внуците си повече от собствените си деца.

Чудя се дали внуците не са онзи втори шанс, който живота дава на хората да бъдат отново родители. Да видят как някой се ражда, как расте, как се учи, как си намира приятелка, как започва работа, как изгражда семейство. Възможност да се грижиш за едно дете с повече обич и по-малко упреци. Да му обръщаш повече внимание, защото вече имаш повече време. Да му сготвиш нещата, които знаеш, че ще хареса и да знаеш, че като ги изяде ще пита за още. Да се разхождаш с него, както си искал да можеш със собственото си дете, но не си имал времето. Да му разказваш семейните историите, които все не си успявал да разкажеш на детето си.

А баба ми разказвае интересно. За къщата в Струиндол, където е родена. За Струиндол, селото преди село Вещица, където пътят свършва. За живота й като дете. За дядо ми, за майка ми като малка, за баба Боянка, вуйчо Цветко и всички онези хора, които иначе са просто лица от стари снимки. За Ленинград, където е била на екскурзия по времето, когато вече е била медицинска сестра. За пеещите му фонтани, златните статуи, Ермитажа... Дори да нямах друга причина да искам да отида до Ленинград (сега Санкт Петербург), щях да искам само, за да видя това, за което съм слушал от баба ми.

Но баба ми никога не разказваше за войната. Нито за работата си в онко-диспансера (или беше туб-диспансер? - така и не запомних). За тъжни и болезнени неща не ни е разказвала. Дори за дядо ми, който отдавна е починал ни разказваше само веселите истории. Очевидно дядо ми е бих голям шегобиец, весел човек, с голямо сърце. Отказал се е от лова, защото му е омръзнало да се води по акъла на куче. Когато отишъл в съседен квартал и го попитали "Печо, какво правиш тук", то отговорил "Дойдох, за да видят и вашите жени хубав мъж". Когато готвел манджата винаги ставала постна, понеже изяждал всичкото месо, докато провери "дали е готова". А като започнал диета издържал половин ден. Станал през ноща, защото сънувал кошмар - преследвали го двойни кебабчета.

За съжаление помня дядо си Петър (Печо, както го наричат всички) само от деня на погребението му. Тогава съм бил на по-малко от четири. Видях тялото му в костюм, положено на масата в трапезарията и попитах "Дядо Печо защо е с обувки?". И как много хора тръгнахме към гробището. Нищо друго.

Вече близо двайсет и пет години на 19ти февруари баба ми отива на гробището. Всяка година сменя некролога. Всяка година се обажда на майка ми и си говорят техни си неща.

А иначе, макар, че живее сама от толкова дълго е намерила начин да не е самотна. Дълги години удивяваше всички с енергията, с която гледаше семейното лозето. На 65 носеше по 20 литра вода от бунара до къщата, копаеше, плевеше, режеше лозето, гледаше цветя, чушки, домати, краставици, картофи и какво ли не. А през зимата участваше в гроздобера и в правенето на туршиите. Беше агроном-експериментатор. Засаждаше по 50 костилки от праскови през половин метър. Реши да отглежда кафе, което се оказа соя. Краставиците бяха толкова близо до къпините, че брането на което и да е от двете беше почти невъзможно. Мистериозно изчезваша овощни дръвчета, а като я питахме знае ли нещо, тя казваше "Ами тя последно там си беше", все едно това е една от безкрайните мистерии на вселената. Имаше токова енергия, че дори се беше качила на черешата на една комшийка, да й помогне да си обере черешите. За съжаление беше паднала и си счупи крака. Кракът й се оправи, но от дългото стоене вкъщи, сърцето й и тялото й отслабнаха и тя вече стоеше предимно в града.

Баба ми започна да води малко по-затворен живот, понеже не можеше вече да се грижи за лозето си, нищо, че то беше само на четири километра от града. Но пък още повече се радваше, когато отидехме да я видим. Винаги, когато отваряхме вратате чувахме бодро "Я да видим, кой е дошъл на гости на баба!", ставаше да ни посрещне и да ни прегърне. Винаги съм се удивлявал, колко силно и топло може да прегръща една нисичка стара жена. И колко грижовна може да бъде. Винаги питаше какво искаме да ни сготви, тръгваше да носи дърва за печката през зимата, нищо, че имаше някой много по-млад и по-силен от нея. Даваше ни телевизорчето си, на което гледаше сериалите си и не споменаваше, че ще пропусне днес да разбере какво става с Касандра, Саманта, Изабела, Рой, Самуел или Хуан. Трябваше да направим ремонт тази година, за да си признае, че с оправената мивка и новата пералня й е много по-лесно. Защото за нея единственото важно беше, че сме при нея. С тона на човек, на когото са подарили нещо безценно казваше, колко й е хубаво, че сме при нея и колко ще й липсваме като си заминем пак.

И за да не й липсваме толкова, а и за да замести грижите за градината си намери ново занимание (освен сериалите и книгите, които четеше постоянно) - хор за стари градски песни. Помня даже как ни беше "заръчано" да гледаме "Чай" преди години, защото те щели да участват там. Няма токова трогателна гледка като възрастни жени, пеещи стари градски песни в едновремешни тоалети, нагиздени като ученички. Беше ходила из България, че даже и в Сърбия да пее с хора. А ние й се радвахме и тайно се чудехме дали и ние ще имаме толкова енергия на нейните години.

А баба ми не само имаше енергия, но и успяваше, да я предаде на хората около себе си. Тя е от хората, които целия град познават. Не само заради характера си и заниманията си, но и защото беше нещо като градски оракул. Гледаше на кафе и на карти и при нея постоянно идваха хора да питата за детето, за работата, за сватбата и за всичко друго, което ги тревожеше. Баща ми се отнасяше с разбиране, майка ми с резерви, а братята ми с недоверие. Само аз бях нещо като неин поддръжник. Може би заради зимите, които прекарваше в София. Бил съм 10-12 годишен, когато тя започна да ми "хвърля карти", както се изразяваше. И да ми прави кафе. После ми гледаше, виждаше кръстове ("вяра"), лъвове ("човек силен на деня"), гълъби ("нещо в мир и любов ще си разрешиш"), изгреви, пари, успехи, човешки профили, сърца. А после неизменно си намислях нещо и си завъртах палеца върху дъното на чашата. Не знам дали вярвах. Знам, че тя вярваше, че ще ми се случат хубавите неща, които е видяла. Все казваше, че правя хубави фигури. Значи всичкото изпито слабо кафе и утайката, която оставаше между зъбите си е заслужавала.

Такава е за мен баба ми. Баба Венка, която е починала в нощта на 7ми срещу 8ми декември на осемдесет и една години.

Което не те убие...

... те прави по силен. Понякога. Ако си научиш урока.

Което те убие те прави мъртъв. Физически. Или душевно. Или емоционално. Винаги.

Не вярвам в мъчениците. Нито в мазохизма. Нито нарочното причиняване на болка, за да станеш "по-силен". Не вярвам в болката като религия.
Вярвам обаче в болката като част от живота. Има я. Случва се. Причиняваме я и ни я причиняват. Защото сме хора. Защото това е един от начините живота да ни предупреди за опасност. Като да закачиш мантинелата и да се сетиш, че си на косъм да излезеш от пътя. Това че не навсякъде има поставена мантинела е отделен въпрос. Важното е, че болката е един от начините да се учим. Нищо повече. Болката не е знаме, което да развяваме, не е готина дреха, с която да се хвалим, нито е "съдба" или проклятие. И най-вече - болката не трябва да е наркотик, с който се друсаме. А зависимост лесно се развива. И тогава вместо да отминем опасния участък, запомняйки мястото, за да го сме по-внимателни в бъдеще, ние отново и отново се връщаме, знаейки какво ще стане. И отново грешим нарочно. Отново се нараняваме. Отново се усещаме уж по-живи. Отново за момент сме по-важни за хората наоколо. И отново ще повтаряме грешката докато биваме възнаградени за това.

Нормално е човек да търси предвидимост в бъдещето и подкрепа и одобение в околните. Но не е нормално това да става чрез болка. Още по-малко пък е полезно. И никак, ама никак не ни прави "по-силни".

А като казах силни...

Не вярвам и в "силата". Тя не е нищо повече от нещо, което другите смятат, че умееш по-добре от тях. За тях изглежда като чудо, като нещо невъзможно. И най-вероятно за теб също е било такова някога. Но учейки се, човек разбира, че невъзможното е много често удобно извинение да не се опита да постигне нещо повече. А винаги може да се постигне повече, било след съзнателно търсене и усилие, било просто защото си имал шанса случайно да го разбереш по един или друг начин. Много хора предпочитат да казват че не могат да карат, да готвят, да се изразяват добре, да се обличат добре, да се променят. По-лесно им е да залепят етикета "силен" на някого, да го качат на пиедестал и да му се кланят, вместо да си отворят очите и да видят, че това, което наричат "сила" може да бъде естествено като дишането. Разбира се, не твърдя, че има смисъл да се опитваме да правим всичко, което някой друг може също толкова добре, колкото го правят те. Твърдя единствено, че въпросът дали и доколко да бъдеш "силен" се свежда до нужда и желание. Ако нямаш нужда - недей. Ако не искаш - недей. Но не бъди лицемерен и не казвай "не мога". Можеш, защото имаш избор. Именно избора е това, заради което имаме щестието да не сме в скучния рай, а да живеем собствен, интересен, макар и ограничен във времето живот. И това няма да се промени никога.

Една седмица по-късно

Преди седмица написах едно писмо. И всеки пое по своя път. Вече без "освен ако", без "с изключение на случаите". Аз спираш да бъда "под ръка", ти "продължаваше напред" към всичко което си искала да пробваш, към грешките, които си искала да допуснеш, към бъдещето ти без мен под какватато и да е форма. За да се променим. И може би, за да се срещнем някой ден наново. С надеждата ти все още да пазиш момичето, което обичам, а аз все още да съм "най-прекрасния човек на света", който "може да направи една жена щастлива".

23:52

Ти заставаш плахо и неуверено пред мен, невинно показвайки ми нещо, което знаеш, че ще харесам. Аз се опитвам да бъда учтив, но твърд. Ти се извиняваш пак. Аз не чувам нищо освен сърцето си. Ти казваш колко неразумно е това. Ние продължаваме да си говорим. И двамата сме палачи. И двамата сме жертви. И двамата танцуваме. Правим се на добри познати. Лъжем себе си. Успешно. Не допуснахме "грешка". Всеки изигра ролята си добре. Пожелаваме си "лека нощ" и аз разбирам колко крехка е черупката ми все още. Но трябва да те оставя. На теб, на желанията ти, на това, към което се стремиш. Трябва да се отдръпна и да приема риска обратния ти път към мен да е едно щастливо стечение на обстоятелствата.

1:06

Друга изненада. От друг човек. Благодаря ти!


Една седмица е повече от достатъчна, за да разбере, че живота на "нещастно влюбените" може да е безкрайно интересен.

В магазина за костюми

Влизам, за да си избера нещо удобно за носене.
- Добър ден - посреща ме продавачът.
- Добър ден - отговарям. И минавам на въпроса - Търся си нещо удобно, в което да се чувствам като в кожата си.
- Какъв е повода?
- Случи ми се нещо неприятно и не се чувствам особено щастлив.
- Жена?
- Мхм.
- Невероятна, уникална и прекрасна?
- Дори малко повече.
- О, имаме много подходящи костюми за такива случаи! Елате ще ви покажа! Ако търсите нещо класическо имаме Дон Кихот! Виждам, че сте висок и слаб, идеално ще пасне на фигурата ви!
- Дон Кихот? Онзи с мелниците? И крантата? И легена?
- Но той също така е бил влюбен! Обичал е силно и всеотдайно! Това се е криело под повърхността! Бил е готов на всичко за любимата си!
- Която никога не бил виждал? Любимата, която съществуала само в ума му. Предпочитам да съм Санчо.
- Имаме и ... - вижда погледа ми и загрява - Ами след като не е Дон Кихот може и нещо друго?
- Какво е онова дето прилича на психоаналитика от "Анализирай онова"?
- О, това ли? Много добре се насочихте! Това наистина е психоаналитика от "Анализирай онова". Кръстили сме костюма "Тъгуването е процес". Продава се заедно със добър социален статус, грижовна съпруга, богат научен речник. Много подходящ за образовани хора.
- И ролята каква е?
- Той е преживял болезнена загуба. Но наученото в работата му помага да разбере, че тъгуването е процес и това му помага да се справи по-добре със ситуацията.
- Или да прикрие неумението си да се справи зад сложни думи, в които и той не вярва.
- Понякога човек има нужда да се скрие в себе си, докато намери решение.
- Да. Какво друго имате?
- Сигурен ли сте, че не искате да го пробвате?
- Да.
Миг мълчание.
- Имаме няколко костюма излъчаващи величествено спокойствие. Удобни са и за разходки сам в тъмна дъждовна нощ, когато човек го обземат... по-меланхолични настроения.
- Нещо като ледената кралица в мъжки вариант.
- Само, че плачеща понякога. Когато няма кой да я види. Твърдост пред света, чувствителност и нежност отвътре.
- До деня на самоубийството. Покажете ми нещо с малко повече живот в него.
- Предлага се и във вариант без мекушавост. Даже мисля, че имаме Вашия размер.
- Не, благодаря.
- Нещо по-живо, казвате? Има някои неща от колекцията "Не ми пука", за които се сещам! Ето например това - върви със запис на песента "Не съм умрял за твойта... ъм...
- ... слива миризлива" на "Хиподил"?
- Точно така. Провокативно, пълно с живот, както казахте, леко екстравагантно! И, да Ви кажа честно, доста се търси.
- Предполагам. А нещо, което приема женита като нещо повече от... плодове да Ви се намира?
- О, разбира се! Това беше само едно предложение. Имаме няколко модела "Вече съм с друга"...
- ... коятото всъщност не обичам и която наранявам безобразно, но не ми пука?
- Може и така да се интерпретира. Но със сигурност мога да ви кажа, че много се търси. Може сега да ви изглежда така, но съм сигурен, че ако опитате...
- Не искам.
Миг мълчание. Въздишка.
- Пак от тази колекция имаме и това.
- С ланците???
- Да! Това е квинтесенцията на мъжкаря! Мъжът, който може да си позволи всичко и който е над прищевките на една жена, колкото и прекрасна да е тя.
- Мда, тъкмо мислех на връщане да си купя черен "Туарег". Или пък Q7.
- Нека продължим нататък.
Явно се ориентира бързо, мисля си.
- Има няколко неща от колекция "Величествени и неопетнени", които мисля, че ще Ви допаднат. Едното е "Въпреки всичките му усилия!".
- А във вариант "Въпреки усилията И грешките ми?".
- Не съм сигурен, че някога са шили такова.
- Жалко, щеше ми се да видя как изглежда.
- Значи, вие казахате, че търсите нещо по повод това, че още обичате една прекрасна жена, с която вече не сте заедно, правилно ли съм ви разбрал? Нещо удобно, за Вас, за ежедневна употреба?
- Да, точно така.
- Да Ви покажа ли все пак секцията "Невъзможна любов"?
- Има ли там много които са посегнали на живота си? Или обречени на вечно проклятие? Като Ромео и Жулиета, Лоенгрин, Тристан и Изолда?
- Да, повечето роли от класическата литература, приказките и легендите са там. Но ми се струва, че на вас Ви трябва нещо по-друго.
- По-скоро да. Пък и предполагам, че ролите включват немалко въздишане, сълзи, гледане на пълната луна и други ефекти?
- Известна част да.
- А онова там при преоценените какво е?
- Кое? А! Това са моделите, които не се търсят особено. Пускаме ги на полвин цена и пак интереса е слаб. Малко трудно пасват на хората. Но ако искате ще Ви покажа.
- Да. Може ли да пробвам онова?
- Това?
- Точно него.
- Само да погледна... да, мисля, че ще Ви стане. Това е от една колекция "Човешко". Имаше модели "Всички грешим", "Да простиш" и подобни. Както Ви казах не станаха особено популярни.
- Удобно е.
- Мога да кажа, че ви стои добре. И цвета Ви отива.
Имам усещането, че не го казва само за да се отърве най-накрая от мен. Оглеждам се. По мярка ми е. Няма дафекти, доколкото мога да видя. Има си достатъчно джобове. И не е твърде крещящо. Даже напротив - цветът е приятен, жизнен, но не твърде екзалтиран. Излъчва някакво спокойствие.
- Ще го взема.


Тръгвам си доволен - намерил съсм каквото търся. Сигурен съм, че и продавачът е доволен, че успях да си харесам нещо, въпреки че трябваше да мине през ада. Благодарен съм му, че се постара толкова и не се предаде. Но пък сигурно ги е виждал всякакви и вече е свикнал. Животът го е научил.

Животът като автомобил

Трябва да е в изправност, за да можем да се движим, трябва да се движи, за да можем да стигнем някъде. Понякога, обаче, в опита си да имаме "перфектния автомобил" прекарваме твърде много време ровейки под капака, радваме се на мръсните петна, останали по нас, чувстваме се творци, опияняваме се от мечти колко далеч можем да стигнем с такава перфектна машина, когато я завършим. И ненадейно осъзнаваме, че сме все на едно и също място.

Понякога е по-добре просто да се движим и да забравим за дразнещия метален шум. Ако ремонтът е толкова неотложен си има предупредителни лампички, които да ни го кажат.

Друг вид спокойствие

Истинско.

Вървя в тъмна София. Обувките ми отчетливо тракат по асфалта. Тихи улички. Миризмата на зимен софийски смог. Не бързам. Усещам се цял, спокоен и усмихнат. Не мисля каквто трябва и какво не трябва. Не мисля къде е била. Не мисля какво ще се случи. Не ме е страх от бъдещето, не се виня за миналото. Обгърнат в спомени за хубавите ни моменти, за мен има само сега. Когато съм щастлив.

Измамно спокойствие (защото "Новите дрехи на царя" е твърде банално)

Изпитавал съм го и преди. Онова усещане, което толкова наподобява покой. А всъщност е само сивкава ципа, обвила всичко, ставащо отвъд ръба на съзнанието ми. Скрило от мен всичко, които ще ми покаже, че нито съм толкова неуязвим, нито толкова силен, нито толкова безразличен. Подлъгва ме да си кажа "Днес съм по-добре. Започнал съм да се възтановявам". А после ехидно се хили, когато отговарям рязко на нечия невинна забележка, когато за миг усетя, че днес не съм бил щастлив, колкото и от страни да съм изглеждал така. То е онази уж топла дреха, в която се загръщаме в студа, само, за да установим, че и най-слабия полъх на вятъра ни смразява до кости. И която се разпада на прах, когато мисълта те връхлети внезапно и те оставя гол и уязвим.
Знам, че много хора имат такива дрехи, които носят и се преструват, че им е топло. Виждал съм ги как треперят от студ, но продължават да казват "Всичко е наред. Как ти хрумна, че може да ми е студено". И понякога добавят "Е, може би малко". Виждал съм и Нея облечена така. Носи дрехата си с настървение, понякога дори гордо, като царица.
...
Самият аз понякога обличам тази заблуда. Но искам нещо истинско. Искам истински покой в душата си, истинска топлина. И за теб ще ушия, ако само веднъж си позволиш да се разголиш пред мен.