От близо две седмици творческият ми устрем е в застой. Започването на блога и писането по веднъж на всеки един-две дена не беше особено трудно, тъй като имах в себе си стотици неща, които искаха да излязат под някаква форма. Оказва се, обаче, че това не е достатъчно. В мен все още има много емоции, мисли и спомени, които търсят начин да се появят тук, в главата ми е пълно с фрази, начала, среди и краища на ненаписани постове, но някак трудно намират пътя си към думите, с които да ги изразя.
Това ме напряга. За три години (и малко повече) душата и ума ми са се препълнили. Нося в себе си твърде много минало, а това, което искам да виждам е бъдеще. Затова трябва да се освободя от товара си. И текстовете, които пиша (и които някои четата) са един от начините. Много добър начин при това. Независимо прочетено или не, харесано или не, коментирано или не, всичко написано от мен досега, ме е карало да чувствам облекчение. Изпитват удоволствие да създавам нещо. Надявам се то да е полезно или поне интересно на някого. Разбирам по-добре себе си. И веднъж написана, една история освобождава място за следващата. Изважда от мен болезнени мисли и спомени, помага ми да помня без да обвинявам, помага ми да виждам път пред себе си.
Точно заради това се чувствам напрегнат, когато историите не са узрели, за да ги напиша. Стоят в мен, заемат място и пречат на следващите да се появят. А аз имам нужда да творя, да пиша, да ги извадя от себе си.
Този блог не е просто тъжна история с малко вероятен щастлив завършек. Още по-малко е място където да поучавам някого как да живее живота си, да бъде щастлив и да обича - вярвам в способността на хората да вземат правили решения, както и в неотменното им право на собствени грешки. Той е единствено място, където да разкажа късчета история, с които после да построя гнездото си, което ще изгоря.
Митът за птицата феникс. Странно е как понякога неща, които ни хрумват уж случайно се оказват по-верни от тези, над които сме умували часове, дни, дори години. Прераждането се е превърнало в част от живота ми. Прераждане, което идва след дълъг, безметежен полет, пълен с щастие, надежда и опиянение от живота. Полет, който свършва, понякога болезнено. И настъпва болката, умората, объркването. Дълго търсене в мрака на ръба на отчаянието, когато събирам материал за гнездото си. И най-накрая - огънят. Пречистващ, опрощаващ, в който се раждам отново, готов отново да полетя.
В полета е щастието. Въпреки всички грешки и неуспехи, въпреки всичката болка и съмнения, през които съм преминавал, никога не забравиш това прекрасно чувство. И след всеки път, когато нещо пречупва крилете ми, аз имам все същата цел - да полетя отново. Всеки път по-дълго и по-надалеч. Всеки път по-щастлив. Не открих друг начин, а и сякаш вече не търся. Това, което ми се случва сега е твърде малка цена за хубавите неща, които тепърва предстоят. Но, за да се случат първо трябва да прочится себе си. Да се отърва от миналото, вината и гнева. Да зарастнат раните и да се науча отново да размахвам криле.
Тук. В този блог. Където ще пиша всяка узряла история.
0 comments:
Post a Comment