Една от причините да започна този блог и все още да го пиша е, че искам по-добре да разбера какво се случва в мен. Знам, че връзката ни продължила две години и половина, това, че ежедневно влагах вярата си, енергията и надеждите си в нея, всички успешни или неуспешни опити, които правих ме променяха. Дотолкова, че въпреки, всичко на което се радвам в живота си, все още не харесвам себе си такъв какъвто съм в момента.
Ясно е, че си бях "дефектен" и в началото. Ясно е, че някои дефекти са изчезнали, появили са се нови, а някои просто са отстъпили място на други. Ясно е, също така, че мога да бъда толкова съвършен, колкото може да бъде едно човешко същество - само отчасти.
В момента съм далеч не само от съвършенството, но и от това да се приема напълно. Надявах се за две месеца и половина промяната да е по-голяма, но въпреки, че я има, все още има да измина дълъг път. На всяка цена.
Отвътре се чувствам се опустошен. Слуват ми се неща, които са неочаквани, приятни, красиви. Усещам, как им се радвам за кратко, но не изпитвам радост. Забравил съм какво е трайно усещане за щастие. Все още ме е страх да се надявам, че хубвите неща ще продължат малко повече от минута, час или ден. Надеждата и вярата, която ме крепяха са в отпуска и се мяркат само от време на време. Понякога на тяхно място се появяват съмнения и страх, но най-често водеща е сивкавата безчувственост. Има и малко тлеещ гняв, напомнящ ми за демона, който се опитва да изплува от дълбините и да реши проблемите ми като обсеби мислите ми. Има я и кръвта, стичаща се от раните, които сам отворих.
Дълго време отричах болката си, подтисках гнева, не виждах раните. Сега, когато имах време да остана насаме със себе си и да погледна на какво всъщност съм заприличал вътрешно, се изненадах, че при всичко това, все още съм нормален и способен да се грижа за живота си. Като с магия, паяжините, покрили душата ми са това, което все още я държи. Не знам докога, обаче. Все още се усещам избухлив, гневен и същевременно безчувствен. Все още дребни и незначителни неща ме засягат повече, отколкото би трябвало и все още твърде много спомени са болезнени. Не се усещам слаб, но се чувствам уморен и много уязвим.
Решението? Бих могъл да отричам сериозността на проблема, да се правя, че продължавам напред, а в същото врмее да се влача по корем, докъдето ми стигнат силите. Мога да се затворя напълно, да стана циничен и студен и да си вярвам, че причинявам болка само на другите, а аз самия съм неуязвим в черупката си. Мога да направя много неща, които привидно да изглеждат като решение. Опитвал съм неедно през живота си и съм виждал хора около мен да ми показват до какво водят други. Не виждам друг вариант, освен да стигна докрай. Да се боря с демона и недостатъците си ежедневно. Да подхранвам вярата си с мисълта за бъдеще, където ще съм отново цял и здрав. Да отворя раните си и да оставя болката да изтече.
А междувременно ще се радвам на хубавите неща в живота си доколкото мога. Преклалено хубави са, за да си позволя да ги загубя.
Ясно е, че си бях "дефектен" и в началото. Ясно е, че някои дефекти са изчезнали, появили са се нови, а някои просто са отстъпили място на други. Ясно е, също така, че мога да бъда толкова съвършен, колкото може да бъде едно човешко същество - само отчасти.
В момента съм далеч не само от съвършенството, но и от това да се приема напълно. Надявах се за две месеца и половина промяната да е по-голяма, но въпреки, че я има, все още има да измина дълъг път. На всяка цена.
Отвътре се чувствам се опустошен. Слуват ми се неща, които са неочаквани, приятни, красиви. Усещам, как им се радвам за кратко, но не изпитвам радост. Забравил съм какво е трайно усещане за щастие. Все още ме е страх да се надявам, че хубвите неща ще продължат малко повече от минута, час или ден. Надеждата и вярата, която ме крепяха са в отпуска и се мяркат само от време на време. Понякога на тяхно място се появяват съмнения и страх, но най-често водеща е сивкавата безчувственост. Има и малко тлеещ гняв, напомнящ ми за демона, който се опитва да изплува от дълбините и да реши проблемите ми като обсеби мислите ми. Има я и кръвта, стичаща се от раните, които сам отворих.
Дълго време отричах болката си, подтисках гнева, не виждах раните. Сега, когато имах време да остана насаме със себе си и да погледна на какво всъщност съм заприличал вътрешно, се изненадах, че при всичко това, все още съм нормален и способен да се грижа за живота си. Като с магия, паяжините, покрили душата ми са това, което все още я държи. Не знам докога, обаче. Все още се усещам избухлив, гневен и същевременно безчувствен. Все още дребни и незначителни неща ме засягат повече, отколкото би трябвало и все още твърде много спомени са болезнени. Не се усещам слаб, но се чувствам уморен и много уязвим.
Решението? Бих могъл да отричам сериозността на проблема, да се правя, че продължавам напред, а в същото врмее да се влача по корем, докъдето ми стигнат силите. Мога да се затворя напълно, да стана циничен и студен и да си вярвам, че причинявам болка само на другите, а аз самия съм неуязвим в черупката си. Мога да направя много неща, които привидно да изглеждат като решение. Опитвал съм неедно през живота си и съм виждал хора около мен да ми показват до какво водят други. Не виждам друг вариант, освен да стигна докрай. Да се боря с демона и недостатъците си ежедневно. Да подхранвам вярата си с мисълта за бъдеще, където ще съм отново цял и здрав. Да отворя раните си и да оставя болката да изтече.
А междувременно ще се радвам на хубавите неща в живота си доколкото мога. Преклалено хубави са, за да си позволя да ги загубя.
0 comments:
Post a Comment